ПАМЕТ
На Теньо Славов, гайдарджия
от с. Бяла, Сливенско.
Мъжете все приятели му бяха,
Заситняха жените, щом надуе.
Натам децата презглава летяха
в мига, когато гайдата му чуят.
И в този неочакван стих едва ли
ще може тръпката да се усети,
преминала през дивите превали
и на народа местен през сърцето,
но аз видях, но аз почувствах точно:
огромен и навъсен, небосвода
изсипа през декември дъжд - нарочно
и сякаш против цялата природа!
И стегна студ и вледени простора...
А в мене се прокраднаха картини
със смях и веселби на много хора
и с юлско слънце в небесата сини:
ще тръгне след хорото бяла булка
и кръстник с бъклица ще запристьпя важен,
кавал ще пее, ще звъни гъдулка,
а някой от сватбарите ще каже
тъй простичко, привидно без причина,
едва потиснал болката голяма:
- Ей, Теньо гайдарджията почина.
Ех, Теньо гайдарджията го няма"... |
 |
ПЕСЕН ЗА СЛИВЕН
В зори далечни чезне твоят корен,
попил обилно кървави сълзи,
но ти и днес живееш - непокорен,
непокорен от време и врази.
Прабългари, славяни, древни траки
кръвта си сляха тук в сияйна сплав.
Безсилен бе, макар и дълъг, мракът.
Могъщ и силен - българският нрав.
Невероятен дух, негаснещ факел,
разискрян от свободни ветрове.
И този дух закърми сто юнака.
И с песен на оръжие зове!
Бунтовни граде, в тебе са втъкани
лъчи изконни на една зора:
и сила от грамадните балкани,
и верността на старата гора,
горчивина от болки спотаени
и мъдрост от столетните беди.
Ти пя, когато трябваше да стенеш.
О, граде горд, духът ти победи!
И твоят героичен път се втурна
през баладична нощ към ясен ден.
Смени епохата трагично-бурна
със ден от ярко слънце озарен!
И след вековна кървава разплата
усмивка по лицата разцъфтя.
Непобеден - прегърна свободата.
В победен устрем бързо полетя!...
И днес, когато глас ни Заговори
на времето от кладенеца стар,
чела горещи вдигаме нагоре
и коленичим пред един олтар:
защото дух юнашки още скита
из този град, из този славен град -
тук денонощно бди Хаджи Димитър.
с огромен ръст над стария площад!
|
|
КАРАКАЧАНИН
Бих казал, бронзов дим е оня стълб от прах
зад хълма с изоставената къща,
но ясно после в залеза съзрях:
каракачанинът с овцете се завръща.
Как прост и чист е неговият път,
макар че свива в дебри неизвестни.
Край него девствени води струят
в зелен килим
и шепнат древни песни.
И откъде е тръгнал - той не знае сам.
На кой народ забравен е потомък?
Живее горе, до самите небеса:
от твърд незнайна кремъчен отломък...
Така е сраснал с тези върхове,
че става вярна мисълта чудата:
каракачанинът не е човек,
а живата душа на планината.
|
